… ще хукнеш за звездна дума

Благото удоволствие
в тоя час да попушиш скъпоструваща цигара,
може семки да лющиш и да
почетеш хубава книга на някой озвезден площад
в топла и ясна вечер като тази,
под звуците на някакъв чухъл и
други чикчирици разни.
Последно пазя спомен –
площадно четящ –
на връх нова година, преди цели три лета,
в пролетно топла новогодишна нощ на раздели и
надежди, тъги и незнайно стипчив вкус от нищото,
карнавално гримасничещо, изправяйки се пред мен…
Площади
пълни или пусти, очовечени или безчовечни, нощтни,
винаги населени с мен,
с образи, диханни и шумолящи…
подсмърчащи, горди.
Ако Нерон е гледал на света през огромен изумруд,
аз съм склонен да гледам на света през огромна
лимонова резанка, да го виждам
лимонова резанка.

ВСИЧКИ ГЛАСОВЕ И ЗВУЦИ

Всички гласове и звуци, екове и песни притихнали в
оргазмена потенция от векове насам
по пиаца Ротонда…
От фонтана въззети, възкръсват и – подобно капки –
се пръсват в дъжд, който ръми край
Пантеона, масите наоколо и пицария любима
към пиаца дела Минерва…

Епохи, които гледат с фасадите на сградите
лицата на хората, прегръщат се с погледи…

През времето, като деца, двама влюбени
под показалеца на обелиска търсят в свода своя звезда:
и ти и аз, и вечерта с белкантов глас, сме
борбата, която осъществява мечти из живота.

ФУРОРИ И ТРИУМФИ

Фортуна!- денят, когато се завръща армията от чупките на
оттатък провинциите, посрещат я с елейни възгласи по
Царицата на пътищата. Самият град, създаден за триумфи,
е като избухнала бомба от емоции, гирлянди, цветове и
лаври за победите. Мраморните ликове на старите мъртъвци
(дори те) преизпълнени са с гордост за патрията. Несломени
мъртви бащи и синове… Децата – подлитащи млади орляци
с ордера на легионите – заслепени са от фурора на хоругви,
инсигнии, ликтори, стеми, доспехите и снаражението сред
убедителността на пурпура… Пурпура над влизащите в
просълзените очи малодушни облаци прах. Свитъците ще
величаят пътя на стратезите, колоните ще съобщат на неуките
за благото от боговете, постигнало империята; як добитък ще
падне жертвено хъркащ в кървите си за благосклонност,
защото с боговете се търгува като с василевс: всичко, живота
или нищо… Смърта не изличава правото, правото създава
закона. Всичко, което остава „извън” е баласт.
Пирувайки на римските трапези, дори смърта няма значение:
тя е гръцка матрона с криза на идентичността, без състояние
на духа и чийто единствен благороден приоритет е да ражда.
Раждай, благородна матроно, хтоноса ще поеме и понесеният
към Елизиум връз крилете на орела базилевс, ако бог не е
(а за да бъде – злотворства много трябват приживе още)…
Стой спокойно: фурори и триумфи са в кърмата, кърмата е в
кръвта, кръвта е под камъка на триумфалните ни арки, под
мрамора бял на перистил и пищни стели. Тържества на кръвта.

СЦЕНА С ВЛИЗАНЕ В ГРАДА

на Д. Т.

Устните на изгрева,
сияещи в червено,
докосват нежно облаците
тресавището после, вретенилите тополи,
излющените къщи и автомобилите,
паркирани пред тях…
После…
всичките наброски на земята,
от където всички птици се разхвърчат
като букви черни от
калиграми със старание редени.
А излежават се мъгли в
планински скути, подобно имагото на
тайнствен свят,
роден от грохналото тяло на титан.

Ако не си срещнат от
деца
с вейки палмови и мирти –
съвършен не си.

И все така Добро и Зло
са двата края
на едно кълбо прежда от
измяна и любов,
живот и смърт.

Цветница

ФИЛИП П. СТАНИЛ до своя АЛЕКС АТ-СТАНИЛ –
Привет!

Мойнасъщен Алекс, настолен, лавър и моя вяра, Рим сутрин е тих и несъбудил се съвсем, с гълъби по миглите от фонтанени пръски, не нарамил шумолящите шлейфове от туристи.

Влажният въздух разлива камбанния звън по виа дел Бабуино с обещанието си за хубава утрин и сутрешната светлина на още хилавия ден постепенно заема местата си по площадите полупусти…
Пролетта се предвкусва. Магнолиите ще се разпъпят. И какво от това, щом теб те няма до мен? Щом присъствието ми в телесността на тоя град е болка от твоето физическо отсъствие и възможността да съм сред думите ти и всичко, което си ти!

Храмовете отварят двери и падретата са любезни към мен, допускат ме, мен езичника – дете на старите богове, в сакристиите и притворите да се дивя от близо на съкровищата, величаещи христовата ви религия. Но аз отдавна не се дивя, безстрастен и изстинал съм към постиженията на всяко почти изкуство и суетите душни на религиозните човешки театри. Гнуся се от жалките стихии и далечните от Бога подбуди.

Вървя по улиците на удоволствията апатичен и без чувство към всичко тук около мен. Отсядам в портици, докосвам руини, сводове… и нищо не усещам далеч от теб. Зная само, че времето е безкрайно съществуване за боговете, но аз не съм самотен бог, само човек, самотен без теб и ти не си каприз, а моята звездичка, която галя преди заспиване, обич моя. Възраждаш ме като пролетната градина в мрака вън.

Следите от куршуми, трупани с векове по фасадите, фронтоните, нищо не ми говорят – абсурдно надживели са своите стрелци-екзекутори. Не усещам нищо и нищо не ме интересува, нищо не стои на по-висок пиадестал от теб, любов моя!…
Мисля, че съм много болен, ранен. Инфекцията пъпли с кръвта ми в мен, за да ослепея за всичко, иначе прелестно, но което тук ме държи далеч от теб и желае вниманието ми. Не търся лек, а тая болест, чието острие ме пронизва!
Проклета глупостта, която сторих – да тръгна и да се отдалеча от теб! Кълна се в боговете: тръгнах за по-добре, но е по-зле и горко съжалявам!

Всички други радости са дребни подаяния. Разтоянието гнети. Всички ангели и херувими са въоръжени с наточени мечове, а аз съм безсилен да се защитя… Не помня имената на боговете, с които в добра компания съм бил. Не ме засягат погледите на момчетията от Тестачо, платени и отдадени, недоволствата им, че за тях ни време, ни внимание и желание имам. По Кампо дей Фиори виното няма вкус. Пренаселените таверни за мен са пусти и няма по-скучни от забавните хора… Религиите са с мирис на овъглена плът. Сред парадите на лукса и заучената жал и изтерзаност на нищетите. Всичко е меркантилно, продажно, агресивно и пошло.

Пиша ти с надежда, че си добре и за да ти кажа отново, че те обичам повече от всичко, за да ти споделя и за да видиш, че всеки може да е глупец!
Спомних си твоето „Болезнено млад. Непоносимо твой. Пролетното незнание на жадната ми уплаха, на момчешките ми колене, те омайва. Аз съм белият ти свят. ……… Когато се събудиш няма да съм до теб, но мястото ми ще е по-горещо от августовско лято и ще преглъщаш знойното ми ехо.”…
Не усещам вкуса на храната, която ям. Тя не е моят насъщен, откакто теб те има… Не зная дали някой ме забелязва тук, дали не съм само дух. Но аз нищо не крия пред никого и вървя, изпъчил самотата си не като броня, а като болезнено светла разголеност пред лицето на домораслата притворност, парафираща всичките си лъжеуниверсалии за широкоскроеност. – Не се крия – вървя изправен с негативите и лошите си черти. Не съм отчаян: обнадежден съм!

На Авентин, загледан през трептящия простор във вечността на тоя град, се сетих за онзи обезобразен гравьор Мом, който бе обитавал хълма, след като две години криел противното си лице в скалистия бряг на Равело. Казваше той, че „отчаяните хора живеят скрити. Всички влюбени живеят скрити. Хората, които четат книги, живеят скрити. Отчаяните хора живеят захванати в пространството като фигури, нарисувани по стените без да дишат, без да говорят, без да чуват”. Не съм отчаян: обнадежден съм!

Не зная вече и какво е истина, не я и търся, защото тя не ми носи нищо. Но зная, че портокаловата горичка зад мен, на която безпричинно съм обърнал гръб, може да съществува само, ако теб те има до мен…

Ето така, за първи път, нямам търпение да изтекат тия дни тук, превърнали се от награда в изтезание и да напусна столицата, която винаги ме е радвала, за да сме отново заедно, ти и аз, мили мой Алекс, защото ме болиш! Копнея отново да усещам сладостта на любимите устни и благостта на думите ти, перверзно сластни през вкуса на малиновите ти близалки, да целуна клепачите ти – да усещаш топлината на устните ми върху тях, върху мъха на настръхналата ти кожа, ухаеща още на сапун…
И да, сърцето ми те носи, но липсата ти за мен е непосилна болка в слабините ми, реална и дълбоко в корена, пареща, браздяща кожата на лицето ми безсънно.

Всичките ми сетива са обърнати към теб и всичките ми молитви са за теб – моят НАСЪЩЕН. Затова оставям всичката си хрома печал да отлежава тук и бързам към теб, до оня щастлив миг, когато ще мога да те прегърна и това да е вечността. Едничък миг! – Преди и след всичко!

Бъди здрав!

Рим

ТЕРАСА В ЯЙНОЛОПА

Нека в добро и лошо пред фасадите се веят
флаговете на държавата – и Фран кадема
ще ни подсигури по улицата да минават от различна
националност хора с восъчни криле и поглед на дете,
покрай пластмасовите манекени с дънки, край тезгясите
с брошки, мъниста и пъстрила. По паважа момичета
с подноси ще съзираме, с прихлупени механджийски блюда;
порива на гарсон с торти, баклави, парфета, сорбе…
Ще имат и слука продавците на смокини.
Недостижими мостри ковьори; дантели в небето
стариците ще гледат с очи-куки, нищещи все –
и неразнищили ажура му. А девойките, девойките напомадени
глазират в завършек устни, стреснати от
бледината на кóрите в дома на Музей.
Девойчини устни-нарове, чиято сочност неона на
привечерието вещо разпуква с уменията си на ласкател и
разгулник заклет. Тout vit. Tout est plein ďâmes.

Както вълнението дневно на морето извежда с
мътилка в хрилете рибните пасажи на повърхността (докато
други, в дълбината, таят се от скупчването горе на гларуси
и чайки), тъй и Атор изкарва и крие по друмите едни и
други свободни люде – пасажери, летовници и
местни, скупчващи се един о друг в свидна глъч под
инкрустирания свод – шапито на кабаре, под което Бог
наистина обикнал бе своята красота.
Магнолии, орхидеи с топло ухание на ванилия, гладиоли,
незабравки и рози антични, систуси, кактуси пустинници,
мимози и гардении омайни… Непрестанно прииждащи
цветни видове дефилират по килими от Персия
или черги изтрити, прости рогозки, по нищо
и всичко… Писък на птица възвестява възторга
на сърцето, сътворило своя митология и обжречващо я
сега или когато и да било – в изпитани ракурси…
Но морето, ах… морето все тъй е вечно, вечно вдовство,
проблясък от обелиска – махейра на детството,
далечен блясък от карийския щит, събрал плячката.
Сърцат Абсолют. Море-съзвучие от встъпление и изход,
на тържество без цена шумтящата по тържищата уруглица.
Ала тук, географска ширина, не избухват веч сказания,
при все че има пламъка сила още да обгръща и обагря,
до крайност да обгаря на сведущия мислечувството. Още.

Eто, всеки нагазващ в морето е жреца-агнец,
пристъпящ pater sacrorum, по членовете си с невидимите
метали на посвещение, също толкова мъгляво за профана
и неясно. В очакването си всеки вярва: като другите
не е, защото познава на слънцето механизма зъбччат –
под ъгъл друг. Светлината на ротациите поемаше и
стигаше додето е предела на възприятие на бляна –
обвивката илюзорна на блаженството, цъфтежа… Тогава
тия издигаха свои афиши за настоящо чудо на чувствата, -
настоящо представление на синхронизацията между
дух и механика; а жените оголваха гръд за
съпружеските люлки на божествения Сол.

Харти, едикти, картбланш, плейлист… монографии за
величието на един или нищожността на друг приказен свят;
аспекти на иннтериора или екстериора, теории на
градинското сътворяване, албуми от Государственны
Эрмитаж (Французкая живопись X I X века).

Еднобожници скверни клюмаха сиротни в безбожието си
по тротоарите или ходеха гламави по улиците с
болни гениталии – опиянени от жажда асмодеи; за да забравят
Гомор – вечер влизаха в листака на пияно баровете и
светеха кръвоизливните им мозъци – макове сред схени и
акант; и в мимикрията си именуваха се сами маяци на
Дике и Ананке или Нецеситас, – в яден упор на
мразните им PIUS> FELIX> INVICTUS…
Храма на агиос Зосим поглъщаше следите на своето
изначалие, за да остане само черупка –
толкова, колкото повече музика имаше карнавална
пред прага си, и книгите се валят размити в
сладострастието на мъртвото общение и
виртуални принушения; миниатюрни смърти, пиянство.

Гробовете патрициански бяха избягали от некропола
и се вкопаваха пищтни и автономни в скалите брежни
над сонма солен на океаниди…
Друго не изкушаваше така, както тези гробници
с паметните си лутрофори и сред кипариси
погребалните обреди на Атисменовия култ, с възлиания
от спомени, в мангали смоли – уханни кадежи за боговете,
балсамни масла за дланите преди дексиозиз, и в сандали
краката посред трънака, тревата остросуха, наточена да
иска зрелост и твърдостта на церемониал майстора
от далите обет, за да приемат медовината с мента и
брашно от печен ечемик… (От смърт пиян, животът е
безкраен, горчилката сладни, умът е бистър.)

Прииждат флотилии, облаци, отдадена на флагманства
бляскава шир, а гарнизонното войнство се утоляваше с
оцетена вода с изстискан лимон, с чубрица, мед и кардамон
разтворени в нея; жените – хамелеони – се маскират;
всяка впиваше се аморфно в силуета на пясъчна кула,
следваха очертанията на дюни с тазовете си,
с извивките си бедрени: пуми, готови да се нахвърлят стръвно,
но и да се предадат и паднат в краката на избран повелител,
съзнали силата си на матрони, хетери и наложници…
Проби. Трясък и пробив на таран в корпус вдъхновен.
Отдадени, прииждат флотилии, а тъй малко са тези,
следящи облаците с отдадени на професията око,
око – роза на ветровете… Гениални комбинации.

Летят погинали вселени. Телата на войните
пръщят в доспехите на дорийско другарство. Боязън
и заплаха. Боязънта… Боязливите се побояха от
зараждането на вълната тавмантова и на нея –
РАЗПНАТИ БЯХА. – Но в диагонал сигнала на боцман
мярна нишката на сплетените гърбове: люспести и
на чирузи подобни под слънцето – окачени на връв
шумки трепетлика за угощение на позора, вписал ги в
регистъра с клетва за бащинство. На Боязънта вълните са
други – с крехък и чуплив характер: смарагд с тъмен блясък,
включения, метастазни усмивки… Прииждат отдадени
флотилии. Боязливите побояха се от бляскавата шир…

Орлетата в гърдите се бият – за палмата на първенството
акламират творението на бърза литература, приели вид нехаен
към дамаските копринени на старците, облицовките им…
Но и средата на благородството за всеки ли е, благовонна,
щом дораслост се иска, за да бъдеш в уюта на патината
посветен с апорета на мистериите, малки и големи;
за напитки като тези, които морето отглежда за
отправилият се на Тот Трисмегист по мъжественият дромус.
Там плътта, проядена от сол и остра като мидена черупка,
кърви ( не наушким ) РАДОСТОПЕЧАЛ.

Дирене сянка спасение от достигащата лудост на
малелето, обсебило масите с подрънкване на станиоли
и грима бутафорен на брошурната хубавост.
После пудрите, такъмите на инертността и отново
чудодейни ротации – подпури на придадената жизненост.
Плебея от туй опива се и увлича в дребнавостта. –
Не познава благостта от добрия тон, ни цени в живота
филиграна, изтеглената тънко нишка от реверанси
и поклоно плавни в ритъма на менует и алеманда.
Както чува, така и диша. И селянията пак
пристъпя със сандалетки, с потни подмишки
Селения от компетенции твори, тъпче естетиките
с напуканите си пети и тържествува с лошия си дъх!!…
(Момчета, носете си новите дрешки.)

Трапезни музики. Масите ни се огъват под тежеста
на обилието – от яйцето до ябълката. Във възхита е
и душата на бедния и на богатия, заседнали у велможен
щедър дом. Тръстики напяват ергенски хора, виночерпци
дефилират, балансират между клиентски желания;
бляскат тежки метали – посуда и накити – ,и гръмват
борейски гласоае… Морето вече е съвсем различно:
обгръща всичко;ВСЕМИРНО; въвеждащо мистагог-корсар в
лоното си. Дочува се ловният рог на преодолелият сълзите си.
…Тела с дъх на бадемово масло и кокос.
И никак ясно не е венеца златен чия глава на
ИЗОКЕФАЛНАТА ЛАМЯ ще украси.

Мотоциклетисти по булеварда крайбрежен
палмите раздвиждат, обръщат на прорицателя страницата с
поличби…
Още, още отбрани сиренá и и вина отлежали…
Театрализираните танцови метаморфози на Ксавие
Льо Роа. Следва комедията-балет “Жорж Дантен”:
марионетки, любовник, нощтни духове, евнух,
свекър и тъща, костюми вдъхновени от Азия…
Божидар Димитров си е удома. Въвеждащи перкусии за
Тодор Колев, пушещ пура, за всички знаменитости,
минаващи под наетия балкон на “Анаксимандър” №…
Критиката: “Всичко е отработено, ДОКОСНАТО ОТ
ИЗЯЩЕСТВОТО”.
Подбора илюстрира сезона на полиса. Рандеву в мезонета
на Санд – тигъра на седемте морета: жената проявила
всичката дързост, бръмчащо ферари. ОК, мис!
И при напъпилата вече тъжност – ни грам меланхолия.
Също Аполо, Трималхион стреми се всяка маргаритка
да огрее, преди сам да изтреещи от слънце и мрак.

За всеки има сувенир черупка на костенурка или
бронзова глава на богиня, нежели на бог с бръшлян в
косите… или светилник с пигмейски лик… Всичко, ала
не и дозатор за сместа от емоции и размисъл. – Сякаш
последното табу е и не от съкровищтницата на романа.

Предстаавители от Далмация с далмантинец, чужденци,
изискана дама на възраст с чернокож компаньон и с изискани
бижута… Не е истина, но летете ескадрони!
Модернизация, демократизаация, европеизации! – Къде! – тук,
в родината им ли? Да, бащата от години не е
сина си виждал и сега на екран го вижда да развява флаг.
Звъни на майката. Срещи, конференции, семинари.
Реформите и държавните регулации в контекст. Конституции,
държави-членки… За едно по-добро фирмено управление.
Бастуна на стареца потропва, сандалите шляпат в
нацепените му пети. Но е буден, не спи, още не.

Индийски шалове – пазят топло в нощтния бриз
госпожици, на чиито глезени подрънкват звънчета.
Кафе в кафенетата през септември. – Еуфорията от
вълчите погледи, кóси и пронизващи, сладко-горчиви
чехови чайки. Така плачат само невъоражените.
Филмът е същият, поевтинял само е билета…
Девойчето-лелка е прибрало своето флагче, стиска го и
забързано крачи несподиряна. После идва тишината,
мелодраматично, костица от риба забила се е сякаш в
гърлцето на пойното птиче, леещо глас от рокайлова клетка.

Нимфите ето, дългочернокоси, с втасали устни и
придружени от пъпчиви богове здравеняци, одавени
сега и всякога от проявени навреме капризи.
Над всичко – материк и хронотоп, извисява се света
лазурно-златист на кастратите. Ах, нека звучат,
нека! Нека всевъзможно колорираните им екзотични
оперения празника ни красят. Защото целият секрет
се състои и крие в упорството – подобно цветните
дребни рибки под дънния камък, сред раковини и водорасли,
радващи се на бликовете от повърхността.
Будните ще се докоснат до звездите. Други ще проспят
всичко, дори пръски от морето до тях не ще достигнат,
защото светът е тесен, построен тъй, че от лустрото
да се раздува и расте видимо в блясъка. И не толкова в дълбината
на зениците, дето няма сълзи, а само извори свещени
на богините. – Майки, възпитаващи децата си да
пораснат герои за родовете си…

Отново пръски и бокали изпотени за страстите на
плажа в моето сърце, разчитащо на крепкост в
празника безкраен, на Мартанда разчитащо и
на Ветровете осланящо се. Затуй тъй прекрасни са
на виола и чело гласовете, издигащи прешлен по прешлен
оня стълп на хармонията, за да може гъвкава и плавна
да бъде и взора ни да ù се възхити, подобно
дълготрениран и хранен добре атлет.
Публиката се опиянява, облъхана от еротика и
искряща сочност, от светлината в раковината-символ,
от интимноста на жената, от бичите мускули, мускуса
по пясъчната арена и разпалена кръв по трансперантите на
високото слънце, лишаващо – в дар на земята – материите от
сенките им и избелващо черното сукно от груба нишка;
ала все тъй благосклонно е към жертвените кафяви поли-панталони
на жените и младите момичета, впили мускула на зрението си
в излезлите ветроходи и респектиращите с тузарскииииииии
мащаби яхти и бригове, ловуващи с разперени ветрила
сърдечните посоки, без отправна точка и
последваща крайна цел.

Колко свиден е родният бряг. Ах, защо пяната на яростта
тогава явява се като пречка, дето се сливат на хоризонта
театъра и танца?
О, мис Есперанца, качете се, качете се да ви почерпя
глътка от тайната на Потопа, усетен вътрешно от
някой си Орфей, пастир.

Taм шарен бе светът и всичко, което илюзия не бе –
бе мъртво…
Какво изгубихте, силфиди, под воплите на руините,
та напевите ви самоубийствено надвесени са над прибоя, под
стените на града? Нима не ви радват днес хашишът, сочните
плодове, едрите гроздове и фурми, ястията с препържен ориз и
бамя, гълъбовата крехкост, кашиците леща и нахут с хрян и
лучена запръжка, отрупаните подноси със салати, с босилек
подправени, риган, зехтин…
Тъй сте унили на бляна в отровния газ! Не слизате по
брега и не сбирате реликвички за нагръдните си амулети.
Не пръскате срещу лошите ветрове цветове на алое.
Отдали сте се на апатията и ленността в
изрисуваните ви санталови ветрилца, огърлени перли и
гранатови браслети; нима са ви са се замаяли главите
под савана на сладкото нищо в лукса на злачните покои,
изпълнени с приятни ухания, разнасяни от благовонията в
тимиатериите…
Омръзнаха ви дресираните пътпъдъчета и папагали пъстри,
доставяните специално за вас скъпи чайове,
тамян от бедуините набатеи… Небрежни и разпуснати,
косите и вашите прически са лъжлив отговор, измамен,
блуден, отчаян, широк диапазон. Крика всеотдаен на чайките,
шума на припляскващи криле – по-истинни са
за този създаден трошлив, скръбен и ефимерен Едем. Но аз
ви разбирам: тъжите. – Гмуркачите, които обсипвахте
извисоко с усмивки слънчеви над парапетите по залез – те
вечер предпочитат открито бездънните клине в андрона на
пореден локал и доброто перно там, сладкия дъх на
своите соленни рамене, приглушените канделаброви усмивки
на виночерпци и свещени робини, вместо компанията
на тая съблазън под туниките ви. Защото сирената и
дима на всеки параход, влязал в пристана, напомня им
за родната Бактрия, Аркадия, планински водопади-дитирамби,
реките – лъкатушещи елегии в меандровите серпентини
на злачни клисури…

О, Саломии, горки до арогантност, превърнали се в дънен,
лунен пейзаж – откъде сте вие? – Припомнете се
с искрен разговор, не с червила, разкрасяващи белила и
пудри из пиксидите от абанос и слонова кост.
Не сте ли вие от вика на Пандора – до сладкия слог на жената,
която религиозните шарлатани обрекоха на Лукавия! -
Ева. (Виж средствата си – те ли са?…) Никаква сигурност.
Речта потъва във виолетовите ръце на залеза, превърнат
в маркетинг.

Oлюляват се насам съчетания от платна триъгълни на
съдове, натоварени с всички богатства и чието
разтоварване и разчупване на пломбите никой няма да види,
додето е смъртен. Граничните стражници палят
факлите, и всяка вечер напразно! – следите се губят
на самия предел. Напразни са координатите по телефона,
напразно са безконечните антени и дивни радари.
Безпомощен е коменданта, съзерцаващ
бордните плъхове, единствено търсещи спасение в брега
с тревожно плуване насам…

По тротоари, лакът широки, бос и нов е Жубим, любим.
Друг е въвел в разход на Ничше зороастрийския луднал мустак.
Поета, в кататонен ступор, обтяга текелаж от видения,
спомен предишен, нощен кошмар – медуза в скалист капан,
чакаща прилив, в откритото да отплава. След малко –
успява… Историята целува поета в кондиция на акробат.

Клипери, пришпорили опушените очи на невинността
към тържищата на спекуланти. Приглушена, минорна стока.
Земята се тресе от хорáта на титани и грации.
Раздува се, удвоява се и утроява работата на картографа
под зарите на бенгалските огньове, докато невръстни кутрета
играят в краката на заелия се съвестно с делата си на
геометър философ.
Целокупно, населението жадува за позорище – огньовете
да се обърнат в АД от празник. Таксидиоти денем
прекосяват улици и стълбища, отсядат в кьошките на
храмовите сенки, дървеници ги наобикалят, щом
разтворят мълчаливо вързопи.
Oбед. Капителите на колоните сияят с овнешките си
волути… Продавачката на капели, сама с петаз на глава,
се е опътила към харманите – ловни полета за
чужденци нагиздени с кесии, обдути от дублони, екюта и
марки. Странниците и тълпата с дълбоки дисаги,
гледащи на приключението си през очила със скъпи
рогови или златни рамки; своего рода – поети на път поели
в спокойните си дни към сладата, която нямали са,
бидейки подчинени в родните си манифактури и
затворения цикъл на заводски и стопански производства.
Авантюрата на пътешествието – кръг в елипса.
Тук няма да липсват ни манежи с агон, флейтистки с
одежди гайтанни и пищтни жонгльорки с бухалки и
обръчи горящи; ни кладенци студеностенни,
топли жертвеници, левенти в изобилие, ни ония
ретро фотографирвачи с фургоните и набора си
бутафорна менажерия.

Езиците нямат значение за увлачените в култа на
от пяна родената Китерея, щом обкитени са с накит
от милувки и прегръдки, уханни на амбър и жасмин от
бреговете, щом номи литийните шествия край базиликите
огласят, огласят; манифест, увличащ гастролоращите
актьори, артисти, дресьори и изпълнители на номера.
Музите са най-отпред, овенчани и в диплени хитони
облечени, с пеплоси по модата, чудно скроени.
Амнистирани са опозорените. – Гледачи, настойници,
бавачи и надзиратели са сега на малки шнауцери, или
сортировачи в кухните на патрициански увеселителни домове;
разчистват като врани след разотиването на гостите и
клиентелата… Ала имат сигурни: недокоснати
сладкишите с орехи и сироп, понякога и даровете на морето -
приготвени изкусно остатъци. Радва ги спокойствието,
което идва с жълтеещите кленови листи около
теменоса, ронещите се сливи, които се размазват под
карбашините им… Възнаграда е, щом някой отскубнал е
от времето си да се пошляе за удоволствие.

ВОЙНСТВА

                                                  на Жоро и Дана

Толкова съм вехт, че не помня времето,
когато за последен път съм влизал в битка,
а трупам и тая златни таланти за това.

Одисей се завърна в родината, дойката му
сред всички белези родилният му не позна,
Пенелопа се беше нацелувала с женихите,

Телемах забрави тетивата и гримове държи…
Всичко беше във въздуха – безнадежност и
надежди, а погледите бяха пътища като

кълбета прежда, с които Минотавър играе
на еквилибристика в мускусните си покои.
Завесите се полюшват и повдигат не от

повей прохладен – горещинката влиза и
сред котките свойски в пладнето се просва
мързелива и ленива, обръгнала в играта.

В море от томове и скрижали, вмирисан на
пот, мисля за ония – за съдбата и драмата,
пришита за всяка тяхна дреха, за любовта,

чиито граници са само полусата обречености.
А живота е мило, болезнено трогателно,
тъжовно и прекрасно нещо, величествено и

ненастоятелно, а ний сме се накачурили по
раменете му: не зная с какво го милостивим,
че по-често не ни разхвърля този Леонид!?!…

НАДГРОБИЯ И ПЕРУНИКИ

О, кончина в ложе от държави и градове – възглаве,
завивки, багрени в кръвта
на пурпурночели мекотели и услужливи народи…

О, благороден Сестий, тъй много ли различни са
на живия и на мъртвия гробниците?
Кой ще каже: покоят обитавам – сред прозявки на

патриции и рева на расови машини! Живота любя.
По „отвъд”сантименти само
храня като сянка сочна и зелена на това, което

слънцето огрява… Така онуй от туй се откроява и
Персефона световете – оня от тоя.
Хиперион – рижо коте, сред надгробия и ириси лежи.

КАВАЛЕР НА ИЗОБИЛИЕТО

Не съм вървял по улици в слава,
без адрес, на младостта с косите
бели, когато ще изгрея, ръка в ръка
с остриетата, родили раните, но
не и болката… Толкоз ками, пронизвали
така красивата плът на пламъка,
дето събират се в едно водите необхватни!

На уста с името на щастлива Фортуна –
сигурен за бъдещето, с яка от
тучни зелени аканти, сред овце и кози
на виа Апиа в прахоляка…
Под камък и пръст: славословя днешната си
смърт – този кървав дъх, който
Персефона и Деметра обвързва!

О, свещени нощтни песни – хор
под свода озвезден… О, Инах,
наш водач през портика на Хадес,
ти отсъсващият към Светлината
на Утрото с молитва връщаш изцерен!
Срещам небето свободен,
от утробата на майка Гея роден!

Ето пастирите и на стадата
звънците сред лавър и пинии –
сега далеч – пренасят ме удома.
С празник почитат чедата на Либер
славата му днес в дела могъщи.
Трижди щастливи! Трижди радостни!
Трижди щастливи и за колесата на Майката,
дето от скръб свободна пристига!

Рим.

CABALLERO

Имам само едно сърце и не аз – то –
ще се върне, за да бъде оголено под
всички разпятия и плачещи мадони
над улици и площади, да се засели
в тая и оная кула и камбанария,
за да бъде вик – като пиянска псувня,
от която трезвеника благородно страни.
Ще се върна, за да пронижа и за да
бъда пронизан, не аз – сърцето ми оголено
под мавърските канделабри. Като изповед.
Защото като белег по тялото си
познавам всяка пукнатина на тая или
оная сграда, зад чиято порта усмивката
под ветрило от черупка на костенурка
или черна дантела кокетно не крие,
че сърцето си предлага. Мускус и пачули.
Топографии, белези явни и крити…
А луната е себе си между две палми.
Някой, зная, ще избяга и след себе си
малък погром ще остави: разбита
урната с праха на свойта ситост и
сутринта слугиня в градината ще види, че
розите вън са избухнали предгибелно в цветове,
че е грозна на утрото мъдростта.

ЗИМНО НАСТРОЕНИЕ

Белите дървета. Зимната пудра.
На душата ми е топло. – Сякаш не е календа на
октомври! Веждите ми пак в скреж.

Вчера имаше вятър в лозята…

Днес са притихнали в сняг.
Студа чупи ушите ми. На висулки даже
ги направи. Снежни дни…
Носът и той се сополи. Зимата гори.
Хрътката скимти. Вали сняг.
Ах, тия зимни дни… А утре…
Утре, когато животът ме разлюби, –

ще ме отпрати, с обол в устата.
Но нека, като последен дар –
махнат се всички стъкленички, с които над главата ми
се трополи и парките да ми дадат да ида –
с лика на светъл ден над лозята опалени.

Тогава не ще крия пред себе си смъртта ми.