НА ЖИВОТА НЕ СЪМ СТОЯЛ САМО ОТ ЕДНАТА МУ СТРАНА

НА ЖИВОТА НЕ СЪМ СТОЯЛ САМО
ОТ ЕДНАТА МУ СТРАНА

на Алекс А.

На живота не съм стоял само от едната му страна.
Преминах през бистрите води и в мътното стоях.
И не за да бъда многолик хамелеон, нито себе си
самият, а за да имам душа, която да живее някак
сред формалинените разтвори на минало и бъдно.

И тук, макар и не познато, назовавам всичко чуждо
с познато име, за да бъда на себе си неясен, търсещ се
сред другите – местни, поклонници и странници от
неизвестни ми места по света.

Назовах те и теб. Назовах с името ти реката Доуро,
небето и полета си в него; онова дърво, изгрева над
мостовете и залеза в устието, преди в океана да
се влее, носеха твоето име. – Така мястото се превърна
в познато, родно, място на което пъпна връв се хвърля.

Без да се опитвам да разбирам божествености, без
да проучвам и изучавам, дори не и да се вклинявам
като капките дъжд в телата на мъртвите чадъри,
толкова много, – захвърлени из улици и стъпала;
не и като влагата, влязла под слънчевата кожа на
сградите – пренаселени или пусти, оставени на
нищото от отдавна отплавалите нейде свои обитатели.

Никой нищо не знае и некрополите по-живи от
акрополите изглеждат…

Пространства, пространства обладани еднакво
в сезона късен от дъждове и слънце, от доминиращата
над града италианска кула, водите и идещите ветрове,
идещите с прибоя облаци.

Този град е сплин, но му дадох твоето име и той
вече беше в мен, когато в него бях.

Болезнена е всяка телесност и не толкова, когато
отвъд плътта обичаш и божественото търсиш,
ала и него не прекалено! – Завръщането към плътта
е името на самотата. – Затова никоя плът с името ти
не назовах. Такъе облак бе Елена, дето Троя разпали
и разнежеността на Шлиман после образа на пепелта
да търси и с него да овенчае на съпругата си чинния лоб.
А пепелта в косите посипана на цезаровата империя
за други клетвени ритуали говори и е знак.

Да, моето въображение е като изба, величествени
кралски изби, в които сбъднатото и мечтаното се
дестилира и отлежава, подобно портвайн, готвен
да бъде траен за дълги пътувания в неизвестното,
за вдигнатите платна на ширта безмерна и пивко
да влиза в гърлата на пирата и мореплавателите,
които себе си ще открият – като мен – в чуждото и
непознатото (толкова свойско), което да обладаят,
превземат и нарекат самообладание, култура,
цивилизация, която да ги създаде от първичната пепел
и която родителка да нарекат.

Барките, които по реката се носят или като атракция
закотвени стоят – нарекох с твойто име, защото
отблясъците на водата в корпусите им е като
александрит, който с бликовете си красил е тюрбана
на обладаващ и властващ халиф, съзнаващ, че
познанието и любовта са палмата на всяко творение,
произлизащо от бога в човек.

Града е в кръвта ми – като хляба, който ядох, като
кроасаните яйчни и маслото, с което залъка мажех,
за да дам титанична сила на щастието в носталгичните си
стъпки към това, което тук търсех да открия и знаех,
че го има скрито във всяко присъстващо приближаване
или отдалечаване. Нетленно. Насъщно…

Радвах се, че живея изгубен в цветни картички и
в сцени разни, изрисувани по керамичните плочки на
всички тия храмове и къщи от маниерното «някога»…
А очите ни – ненаситни са те за красота и хармония,
няма значение езикът им добре скроен парцал или
добреизтъкана душа е!…

Желанията са само кратки радости пред кратери от
последващи ги крах след крах. – Емпедокъл знае
цената на бездната.

Като в приказките, – надолу, към пристанището…
И слънцето в тоя час слиза там и пламенее последно.
Във водата, в някоя тържествена лодка с пайпове и
към близкото устие, във водите на голямото море…
Точната дата при всяка сърдечност губи значението
на своята номенклатура.

Утрото беше в прозорците, в тютюневия дим в очите.
В полета гълъбов. В прането и тесните балкони.
В чергила и знамена… Отбраняваше се от зъбери и
бойници срещу погазващите го часове, провиращи се
през възлите на въжетата и ушите на металните
халки по пристана…

Денят владееше, без да се пита какво е животът в
няколкото квадратни метра на сградите с изглед към
него, към целият му уличен екот, глъчката при рибния
пазар и нахакаността на работниците, които товарят  и
разтоварват, безцеремонността им към живота…

Нарекох един трамвай с твоето име. – Защото минаваше
по траверсирания път между световете и таеше в
скърцащото си тяло синкопите на миналото, пяти в
ажура на обещано бъдеще. Настоящето винаги трябваше
да стиска зъби.

Има стълби нагоре, има и стълби надолу – не според
други ориентири, освен вътрешния огън на всеки крачещ,
на всяка подскачаща птица, стъпало по стъпало и
крачка след крачка, докато прекрачиш прага от едно
състояние в друго, в липсата; и когато – изгубен –
вече нищо не търсиш. Тогава бог е Бог, щедър, милващ
и непритежаващ нищо повече от теб. Тогава ти си Бог,
толкова красив и притежаващ всичко, без да ти се
прекланя нищо, и без да му се прекланяш.
И продавачът на надежда го знае – нищо, че понякога
се държи като квартален бакалин, хегемон, чийто ден
додеял е от утринта.

Сетне денят ще свие слънчевите знамена и фасадите
ще стинат, цветовете ще изсинеят, докато не изтекат
по тесните улици към реката, а ръждивият вятър ще се
опита да отрече вдовствата и участта си, заядливата си
дребнавост и сприхава същност. – Ветропоказателите
за свои свидетели ще зове, ще тропа като преследван
извънзаконник по заключените врати на къщите и ще
се блъска сляпо в светлината на улични фенери.

Дъжда в камбаните на всички кули носеше вест, че
авангарда на Никс е вече пред портите. Привечерието
затвори града в  сумрака на своя храм, където
всички светлини са молитвена надежда за Нов ден.

Котките наизлязоха в тъмата да плячкосат
фосфорициращата остатъчна костица на деня.
Намерих се не единствен изгубен в ноща.
Без свое царство. С ароммата на тютюн в лабиринт
от притихналости. Но желаех: още и още изгубвания
и намирания; намирания в пяната на светлото пиво в
мрака, в кехлибара на халбите, в отворените и
обезлюдени пространства – населени със странници;
намиране в омлета на чувствата, в неначенатите
строфи и секнало слово, изгубване в погледите, зад
завесите от монотонните сутри на ръмежа, в размазания
грим на пърхащите мигли, в проблясващото огънче в
подслона на нишите и слабоосветените, спускащи се
към ниското стъпаловидни улици, сред чиито колизии
и перипатетизъм от прозорци, решетки, хлопнати
резета и превъртяни ключове, съществувате ти и
котките със звънчета на врата… И жестовете на внимание,
всички жестове, аз виждам издължени, провлачени и
гротескни – театър на сенките, чиито персонажи сетне
потъват и изтичат в отводнителните шахти, канали,
в реката, в океана, океана от сенки, от минорни или
приповдигнати празничности… Да, океанът нощем е
асамблея от армиите на прикопнялата за гальовност
всемирна човешка душа: тя свети като фар на брега,
на всички брегове. Но фара е знак в мъглата за
крайбрежна плитчина, знак е да не се приближаваш –
за скали и рифове знак…

Аз съм сушата. Познавам ласката само от водния щурм
и силата на вятъра. Аз съм сушата, стръвната суша.
Целият съм в мълчаливата усмивка на пропуснатите
бащинства, отиващи си със захвърлените в хотелски
стаи и градинки презервативи. – Там, в ноща, от тях се
раждат страхове, хибриди, сцили и харибди, метаморфози,
зверове, намиращи съзнанието ни в търсенето на
родителска припознатост… Вратите на живеенето и
живота в сън  са еднакво открехнати. Крехка е мистерията
на всяко младо лице, стегнато тяло, приклещено към
стената на своята нефритена ефимерност.  – Така
есента склопва очи и я покрива първо рехава скреж, после
сняг и зима. Но сега е само още нощ и аз не съм празен.
Ще дойде зима, но аз няма да съм празен. – Ще има очи
за мен, извън и вътре в мен. – Ще гледам и ще видя
всичко, което досега не съм видял, нито мечтал, а само
знаел, знаел винаги. – Така люти и тютюна, останал накрай
в огнищто на лулата…

Но тоя плен е сладък, както градът е сплин, комплимент
и реверанс на не знам какво и аз… Очите ми лютят,
кожата ми е в екстаз от живота на всяко живо и не живо!…
Всичко ще свърши. Но градът ще остане в пътнишките ми
дрехи. Името ти ще се просмуква в порите ми….
Съзаклятнически, масите и столовете по пристанищните
заведения са пусти, почти…

Формите придобиват плътност единствено от смътните
светлини и отражения, мъждукащи през гилотинния нож
на отново рукналия дъжд и шибащия вятър… Ще си
довърша яденето, докато срещу мен някакъв в бележника си
също нещо пише, дращи като поет с пирон по линиите на
живота върху длан, която ще бъде нечие слънце и пепел.
Моят бележник е вътре в мен. И книга със себе си не взех.
Предпочетох да я напиша вътре в мен и само страничка, две
да изложа на тезгяха за оглед като дребна и евтина
дрънкулка, която само познавач и ценител някога ще
намери и в погледа му ще светнат всички негови лица,
с които е усещал тръпно живота и любил света през
занемарата от груби, безчувствени дни… Градът ще е
в пътнишката му дреха, натежала от брулености. И той
ще е нежен във всеки свой жест, защото ще е по-близко
до себе си от всеки друг път. Тогава и аз и ти ще сме
в него, и той ще е в нас, голобрад или брадат, светла
утрин или нощен здрач.

Времето възбудата ще отслаби, но този чуден градски
ешафод прекрасно ще е в дрехите, ще се пропива в
кожата на всеки пътник и пилигрим, за да се загнезди
в душата му като присвит от спазъм стомах…

Има прозорци, които светят, има и открехнати врати…
Аз тръгвам. «Отново към живота да ме върнеш и да те
съзерцавам, да те гледам! Как отминаваш надалеч.
На добър път! На добър път! Животът е това!»

Порто .MMXI.