Ножовете са в ножниците.
Аз съм този, който се учи да бъде
теб, макар да носим дреха след дреха.
Камбаната си и кулата съм аз,
дето се висят сред протяжни
улички извън сезона, дремливи
като своите котки кротки, които...
Ръцете ни –
като рисунки, към които лебедът
с надежда гледа, по-голяма от
осезанието си за видимите форми
на отражението си във водите.
Чуй вятъра, който иде от
люляците бели на заснежените
Алпийски върхове – той ще ни
обгърне, както ноща два кипариса хладни,
които в дни на пасторали били са
нереида и сатир,
убити от светкавицата на фотоапарат.
Небето над
керемидите не е конкурс за
любовна поезия, нито беден език.
Небето – на богове циментираната
усмивка е, която прави от
живота на профана торба козина и
кокал и на миста разпалва огън в
слабините... Така на изгрева
главнята изгаря на прилеп в
самотата. По разтворените устни –
бесни кучета – аз не ще гадая какво е
любовта. На моята любима устата
понякога е мед, друг път спомен
за родина.
Кого озадачава
славослова за любов, семейство,
топъл дом, градина с цветя...
Ножовете са в ножниците.
Аз съм този, който се учи да бъде.
Набраздено, лаго ди Комо раздвижва
сърцето. – Знам кое е морето,
заобгръщало всички ни... Надават ухо
и слухтят малки богове,
за почерпки достойни...
Тръгва път и
и вие се в ширта. Великолепието
се съдържа в сцена, в която старец
копае малката градинка на
вековете и Етер оживява на
църковни органи гърлата... О, град на
COMEDIA DELL ARTE от новоизлюпени
бергамаски, обходен в шир и длъж.
И хрътки компаньони, докато до
бутката за вестници седиш;
а щом някоя пивница излющена
затвори светли двери, изсипват се
под арката на сенчест портик
мартенски многословия – флагове,
плющяши карнавално.
Оказаха се
ножовете в ножниците...
С бистър поглед, поглед тъмен,
някой търсил ли е пролетта, любима,
и струйката, дето тя процежда през
ситото на Белини, през багрите на
който и да е майстор от Венето,
през цветното стъкло, обсипано с
цветя, влени във вените на Флора,
за да се разтворим единосъщи...
Докато Христос е сам наново
в конвулсен гърч, застинал в
потен бронз от портата на поредна
катедрала. Ето за това е злобен попа,
докато пасажи чете, в които
пролет има като страстите Христови,
като проклятия само. И законен
благослов е ненамерилият ножница нож...
романтиката на скръбната разруха.
Така скръбта не умира, отвътре...
и превръща се живота
в реквием за себе си самия, отвътре.
След апологии
на смърта под покривалото на
привнесен живот навеки,
пищтността отваря глътка...
......................................
.......................................
Нека пръстените ни в тревясалия ров
под замъка на Сфорца седят – като оброк.
Моите гълъби, от пясъчник дялани,
имат глас и в просторното небе
ще полетят!.........................
.................................
С красиви дръжки – с листа сърцевидни от
седеф, ножовете са в ножниците.
И циганинът в последната мотриса на метрото
заменил е дамаскина с акордеон
срещу лицата ни на войни.
РЕАЛНО ВРЕМЕ В НЕЖНАТА ЛОМБАРДИЯ
Ножовете са в ножниците. Аз съм този, който се учи да бъде теб, макар да носим дреха след дреха. Камбаната си и кулата съм аз, дето се висят сред протяжни улички извън сезона, дремливи като своите котки кротки, които... Ръцете ни – като рисунки, към които лебедът с надежда гледа, по-голяма от осезанието си за видимите форми на отражението си във водите. Чуй вятъра, който иде от люляците бели на заснежените Алпийски върхове – той ще ни обгърне, както ноща два кипариса хладни, които в дни на пасторали били са нереида и сатир, убити от светкавицата на фотоапарат. Небето над керемидите не е конкурс за любовна поезия, нито беден език. Небето – на богове циментираната усмивка е, която прави от живота на профана торба козина и кокал и на миста разпалва огън в слабините... Така на изгрева главнята изгаря на прилеп в самотата. По разтворените устни – бесни кучета – аз не ще гадая какво е любовта. На моята любима устата понякога е мед, друг път спомен за родина. Кого озадачава славослова за любов, семейство, топъл дом, градина с цветя... Ножовете са в ножниците. Аз съм този, който се учи да бъде. Набраздено, лаго ди Комо раздвижва сърцето. – Знам кое е морето, заобгръщало всички ни... Надават ухо и слухтят малки богове, за почерпки достойни... Тръгва път и и вие се в ширта. Великолепието се съдържа в сцена, в която старец копае малката градинка на вековете и Етер оживява на църковни органи гърлата... О, град на COMEDIA DELL ARTE от новоизлюпени бергамаски, обходен в шир и длъж. И хрътки компаньони, докато до бутката за вестници седиш; а щом някоя пивница излющена затвори светли двери, изсипват се под арката на сенчест портик мартенски многословия – флагове, плющяши карнавално. Оказаха се ножовете в ножниците... С бистър поглед, поглед тъмен, някой търсил ли е пролетта, любима, и струйката, дето тя процежда през ситото на Белини, през багрите на който и да е майстор от Венето, през цветното стъкло, обсипано с цветя, влени във вените на Флора, за да се разтворим единосъщи... Докато Христос е сам наново в конвулсен гърч, застинал в потен бронз от портата на поредна катедрала. Ето за това е злобен попа, докато пасажи чете, в които пролет има като страстите Христови, като проклятия само. И законен благослов е ненамерилият ножница нож... романтиката на скръбната разруха. Така скръбта не умира, отвътре... и превръща се живота в реквием за себе си самия, отвътре. След апологии на смърта под покривалото на привнесен живот навеки, пищтността отваря глътка... ......................................